Да отгледаш вълк

Вероятно в доста от ловните и други подобни раздумии съм споделял, че да отглеждаш вълк е голямо предизвика­телство. Това се е разчуло и не щеш ли, за един мой рожден ден ми донесоха вълче на видима възраст не повече от месец.

Трябва да призная, че не аз, а вълчето избра мен. Бяха три на платформата и когато им отвориха, едното се отдели и слезе наперено. Показа ясно, че се чувства у дома си.

Настаних го в малко помещение, с оградна мрежа, където моят предшественик отглеждал сърна. Половин час по-късно се опитах, пълзейки към него, да му дам да пие мляко с биберон, но то яростно ме отблъсна; съскаше озъбено, свирепо, не искаше кон­такт. Мина ми през ум, че през нощта може да му е студено, и го пренесох в топло помещение – неиз­ползвана баня в приземния етаж. След бурна нощ, в която изкърти плочки, изпочупи част от вратата, го върнах в първото му обиталище във външното помещение.

Бяха ни заблудили, че е мъжко и това повлия на избора на името. Понеже съпругата ми беше много против да имаме още едно животно (заедно с двете кучета, папагали и т.н.), малкият ми син Ивайло предложи да наречем вълка Зоро (в името на тези животни трябвало да има „р”). По-късно, когато се усъмнихме и установихме действителния пол, Зоро стана Зорница. Галъовно всички я наричахме Зори. Всички бяхме привързани към нашата вълчица. Зорница беше част от семейството.

ОТЛИЧАВАШЕ СЕ С НЕСРАВНИМА ПРИВЪРЗАНОСТ.

В един момент лабрадорът ни Аксел се разболя и трябваше да го закараме във ветеринарна лечеб­ница. Вълчицата се промени до неузнаваемост. Обикаляше лудо обширната площ на президентска­та вила „Калина”, оглеждаше, душеше тревожно. През нощта я чух да вие за първи път и в гласа й имаше много тъга и зов… Страданието на вълка е уникално.

Защо се съгласих да взема и да отглеждам вълк – въпрос, задаван не само от опоненти, а често и от приятели, от съмишленици. Защото това е животното, което винаги безкрай­но ме е интригувало; без съмнение най-умното диво животно в Европа, а и не само на нашия континент; Защото да отглеждаш вълк, както казах, е огромно предизвикателство; по-силно и от най-интересните породи кучета например. Защото, след като са били в ръцете на хора, малкитe вълчета не биха могли да бъдат приети отново даже от семейството си. Дори и вече силният вълк, живял в условия, сходни на домашните, едва ли би се справил в дивата природа.

Вкъщи още не се бяхме порадвали на малкия вълк, когато започнаха проблемите около това, дали имам право да го отглеждам.

На 11 септември 2009 г. беше подписан протокол, с който държавното ловно стопанство „Витиня” предостави на служител на вила „Калина” екземпляр от вида „европейски вълк” за отглеждане.

По това време и през ум не ми минаваше каква кам­пания ще ми спретнат. Впрочем аз не знаех, че зако­нът не позволява да се отглеждат диви животни в домашни условия. С други думи, като ловец можеш да отстреляш вълк, че и да те поощрят материал­но, но нямаш право да се грижиш за хищника вкъщи, на частна територия.

Надигна се поредната мощна агресивна вълна под мотото „Вълчицата на Първанов – незаконна”. „Екоексперти”, които винаги са готови с отрица­телно мнение, обявиха, че диви животни могат да се гледат само в зоологическа градина. Т.е. къщата на държавния глава да бъде превърната в зоопарк, къде­то да се отглеждат още видове животни, които да бъдат показвани на публиката. Депутати от ГЕРБ и „Атака” нагнетяваха политически напрежението. И това до момента, в който се досетихме, че вилата и паркът в „Бояна” са държавна собственост – вписва­ме се в закона.

На 6 април 2011 г. представители на Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) в София посетиха вила „Калина”, за да ни инспекти­рат и оценят как се отглежда животното. Когато портата на вилата се отвори, Зорница, която както обикновено беше с кучетата, с мощен скок прелетя живия плет (висок около 2 м) и изчезна в храстите. Докато си говорехме с двамата екс­перти от РИОСВ, тя предпазливо се появи и любопитно и подозрително ги огледа. Експертите не скриха удивлението си – „Ама наистина е вълк!”, от което си направих заключението, че са се съмнява­ли. Вероятно са си мислели, че аз съм се объркал…

В специалния протокол записаха, че „екземпляр от ви­да „европейски вълк” (Canis lupus) живее при свобод­ни условия, без клетка и е напълно опитомен”. Този последен извод винаги съм поставял под съмнение,

ПРЕКАЛЕНО ПРЕТЕНЦИОЗНО Е ДА КАЖЕШ, ЧЕ СИ ОПИТОМИЛ ВЪЛК.

Разбира се, с оглед на разразилия се публичен дебат и атаките срещу мен беше особено важно заклю­чението на хората от РИОСВ, че „собствеността на животното не е променена и същото е държав­на собственост, т.е. за него не трябва да се прилага разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Закона за защита на животните”. Това заключение беше потвърдено и от по-високо ниво, от директора на Регионалната дирекция на РИОСВ-София.

Аз сигурно съм единственият човек (поне в България), който има издадени документи за това, че може да отглежда вълк.

Преди време на книжния ни пазар се появи едно интересно заглавие „Философът и вълкът. Уроци от дивото за любовта, смъртта и щастието”. Бренин на Марк Роуланде е 96% вълк; от раз­каза се разбира, че родителите му са домашно отглеждани. Той (вълкът Бренин) съпровожда навсякъде автора (не казвам стопанина – тази дума е неподходяща за отношенията с хищника). Двамата са заедно дори на лекции.

Моята Зорница, която си беше 100 % вълк, признаваше само семейството, подчинява­ше се на мен, може би защото ме беше признала за алфа.

Има един друг любопитен факт, който ясно говори за нейния характер. Двете ни кучета често използваха краткото отваряне на портата и се измъкваха навън, след което дълго тичахме из квартала да ги приберем. Вълчицата никога не прекрачи прага, не излезе извън широката ограда, вероятно разбирайки, че отвън е големият град и (още) no-враждебна среда… В същото време Зорница никога не влезе вкъщи; надникваше любопитно и се отдалечаваше.

Във вековната история на човечеството сякаш

НЯМА БЕЗСПОРНИ ПРИМЕРИ НА ОПИТОМЯВАНЕ НА ВЪЛК.

Дали аз съм опитомявал съзнателно и целе­насочено моя вълк? По-скоро не. Общувал съм ежедневно с него, така както съм го правил с двете ми кучета. Всъщност големият въпрос е дали вълците подлежат на дресировка. Във всеки случай волята на вълка не може да се пречупи. Никога не съм се и опитвал да тренирам вълчи­цата да прави повторяеми действия, което е характерно при дресирането. Но съм се старал да й внуша кое е правилно по моите разбирания (по човешките закони). Не съм си и помислял да я връзвам на някакъв повод, на верижка или въже. Вкъщи съжителството на моето семейство и двете кучета с истински вълк наистина беше уникално. Всички обичахме Зорница. Тя беше предмет на особено внимание и от възрастните, и от децата (това предизвикваше раздразне­ние и ревност в старото ни каракачанско куче Балкан). Обратното може би дори важеше с още по-голяма сила. Идеите да откъснат Зорница от средата, с която беше свикнала болезнено, и да я изпратят в зоопарка на общ режим ни тревоже­ше. А дори не смеех да си представя как тя би го понесла…

Първите месеци вълчицата ми прекарваше по-голямата част от деня затворена в пространство, в което имаше и къщичка, и мрежа – но всичко това на площ не повече от 15-16 м². Дойде един момент, в който и най-примамливото парче сурово месо не можеше да я съблазни да влезе там. В онези два-три случая, в които успявах да я прилъжа, тя

ПОКАЗА ЧУДЕСА ОТ ХИТРОСТ И СИЛА, ЗА ДА ИЗСКОЧИ.

Например засилваше се и по страничната мрежа се катереше по диагонал. Достигнала таванската мрежа, проявяваше неподозирана сила да я разхлаби и да прескочи. Когато преодоля и покрива, подсилен с арматурно желязо, вече се отказах.

Много народи имат предания за вълка. Може би повече, отколкото за което и да е друго животно. Респектът към хищника е намерил израз в много­бройни названия на местности, в които се съдържа епитетът „вълчи” – от „Вълча поляна” до „Вълчи дол” (най-свирепото място в родния ми край). По селата може да чуеш всякакви страхотии и вярвания за нападения на вълци над хората, но те по-скоро са част от фолклора, отколкото да пазят спомен за действителни случаи.

Питали са ме дали съм изпитвал страх от вълка? Нерядко и дори дълго съм галил Зори, играл съм с нея, но винаги „с едно наум”. Ако беше сгрешила, можеше да я респектирам по-строго (имаше един такъв случай, когато се нахвърли върху багажа на наш гост). Вълчицата приема алфата да доминира, но не би се съгласила някой (включително и аз) да пожелае храната й, „кокала”. Тогава ще те дари с познатата „вълча усмивка”, която, съпроводена с остро ръмжене, може да те смрази, та ако ще да си най-големият смелчак. Ако искаш да имаш котка или куче, не вземай вълк. Несравними са…

КАКВО ПРАВЯТ ХИЩНИЦИТЕ С ХРАНАТА?

Лисицата, когато се нахрани, често търси място да зарови част от плячката. При вълка стремежът е да се засити максимално; поглъща според различни из­точници 5-7 кг, а според други и доста повече. Вълците нападат и стадата, нерядко и кошарите. Правят поразии, вярно е. Но също така е точно да се каже, че вълкът е „чистач”, регулатор в екосистема­та. Твърде често обект на нападение са болни живот­ни, а обичайното препитание на хищника е мършата. Гладът, дори най-свирепият глад, не може да при­тъпи характерната, несравнимата търпеливост и предпазливост на вълка.

Наблюдавал съм поведението на лисици край една хижа – то е сякаш лишено от инстинкт, безхитростно…

В ПРИКАЗКИТЕ ЛИСИЦАТА Е УМНА И ХИТРА, ВЪЛКЪТ Е АЛЧЕН И ГЛУПАВ. В ПРИРОДАТА Е ОБРАТНОТО.

Ловът на вълци е обвит в митология. Периодично четем как ловци или просто пастири са отстреляли единак, който тежи 80 и повече килограма. Това е плод по-скоро на респекта от този хищник, който рядко достига 50-60 кг. Ловът на вълк е голямо изпитание, изисква се несравнимо търпение. „Истинският ловец бодърства с часове неподвиж­но в бурни, студени нощи, понякога в дълбок сняг, в повечето случаи без да види дивеч…”. Това е написано преди близо 200 години и досега важи. И в това е чарът на вълчия лов.

Имал съм случаи да студувам при -15/-16 °С на про­низвано от зимния вятър т.нар. чакало. Твърде често съм стоял там неподвижен в продължение на 10-12 часа и повече. На чакалото пристигаме преди залез и се е случвало да си съберем багажа на изгрев. Подреждаме всичко така, че през нощта да може да се ползва без излишни движения, без суетене, без никакъв шум или светлинка. Часове наред сме в положение „стой-млък”, общуваме само с пестеливи знаци. Ако имаме късмет, движението на животни пред нас осмисля престоя ни.

Веднъж бяхме на чакало, което беше в края на обширна поляна. Времето беше ясно и затова мразовито. Доста бързо на стръвта се бяха посъбрали пет-шест лисици, които, необезпокоявани, се занимаваха с обилната храна. Не бяха минали и три часа, когато в далечината, на около 800 м, зърнах животно, очевидно с по-сериозни размери от лисиците. Вълк – потвърди водачът ми. В следващите минути станахме свидетели на нещо незабравимо. От гората излязоха още два вълка, после още два и накрая се появи един, очевидно ариергард. Движеха се в конфигурация, напомняща тази на отрядите за борба с органи­зираната престъпност (по-вероятното е тези силови части да са заимствали модела от хищни­ците). Това, което се случи в следващите минути, беше като спектакъл, в който всеки вълк си знаеше ролята и мястото.

НАБЛЮДАВАХМЕ МЪЛЧАЛИВО, БЕЗ ДА МРЪДНЕМ ДОРИ,

когато глутницата отново спокойно се изнесе към гората.

След като напуснахме вила „Калина”, Зорница беше преместена на територията на държавно горско стопанство. Години след това тя допус­каше до себе си само членовете на семейството ни (дори и онези, които я хранеха, го правеха от дистанция). Когато периодично я посещаваме, тя ляга, скимти радостно, търси ласките ни или изразява чувствата си, скачайки на гърдите ми. Радва ни повече от 11 години (в природата вълци­те рядко преживяват толкова време). От скоро съжителства с млад, силен и красив тригодишен вълк, който подскача игриво около нея.

Не мога и не искам да правя дълбоки философски изводи като Марк Роуланде за връзката между човека и вълка, но съм убеден, че общуването ни със Зорница ни обогати в много отношения. Вярвам, че и ние от своя страна сме донесли позитивни емоции на нашия вълк.

Георги Първанов
Из мемоарната книга „Пътуване към паметта”

От бр. 05/2021 г. на сп. “Лов и риболов”

Посетете нашата Фейсбук страница