Мормишките – доказаното оръжие при подледен риболов

            Младен ДОБРЕВ

            По отношение на избрания тактически подход подледните риболовци имат една основна дилема: дали да заложат на отвесна блесна или на мормишка. Наблюденията в практиката показват, че възможностите на мормишката са по-разностранни, с нея може успешно да се ловят всякакви риби – и мирни, и хищни. Сега оставяме встрани въдицата на плувка, все пак тя не е приоритетна през зимата.

           За откриватели на мормишката се считат руснаците, макар да има известни спорове между тях и скандинавци по този въпрос. По ония години, когато бяхме братски свързани със Съветския съюз, у нас се намираха само руски мормишки и именно с тях са правени и първите опити за подледен риболов по нашите водоеми. Най-примитивните бяха във вид на оловна капка, към която е запоена куката – единична, двойна или тройна. Всъщност, оловото и до днес си остава изходен материал за производство на мормишки, но много съществено се намеси и фолфрамът. В днешни дни може би 90% от мормишките, предлагани на пазара, са от олово и волфрам. Другите ползвани метали или различен тип материали отстъпват значително в конкуренцията. За многообразните, дори наглед причудливи форми и разцветки, дело на фантазията на опитни риболовци и конструктари, сега няма да говорим. Нека наблегнем на приоритетите на оловните и волфрамови мормишки. Защото не е без значение кой вид от двата ще се подбере при определени условия на леда. Оптималният модел вероятно ще е най-продуктивен, но за да се стигне до него понякога се налагат доста импровизации.

           За подледните риболовци има едно важно правило: в по-плитка вода се ползват по-леки мормишки, а за дълбока – такива с по-голямо тегло. Логиката на това изискване е проста – в дълбочината обемната и тежка мормишка ще пропада по-бързо и няма да се губи време. Докато малката дълбочина позволява олекотяване на линията и това ще се отрази благоприятно на улова. Знае се, че зимната риба е мнителна и често показва капризи. Предпочита храната да е усвоима и повече я блазни малката хапка. В този смисъл дребната мормишка би имала предимство, стига да не се спуска в прекалено дълбока вода, където риболовецът трудно ще може да я контролира. Ако кълването я вяло, с еднократно почукване, ще има доста „фитки”.

           Характерно за оловните мормишки е, че са относително по-леки от волфрамовите (при еднакъв обем) и затова е прието да се предпочитат в участъци с дълбочина до 4-5 метра. Слезе ли се на по-дълбоко – да се залага на волфрамовите модели.

           Оловните може да се ползват и с естествения си цвят, и „разкрасени” в атрактивни цветове. Доста по-евтини са и това също е силен аргумент в тяхна полза. Вса пак тези примамки често се губят при интензивна работа (най-вече при наличие на дънни закачки), а някои остават в устата на силни хищници, съумели да надвият в борбата за свобода.

            Волфрамовите мормишки все още са доста скъпи, но пък са несравнимо по-удачни със своето двойно по-голямо относително тегло от оловните. При спускане на дълбочини от порядъка на 8-10 метра, тяхната игра обаче е с по-ниски честоти. Производителите се опитват да балансират с някои подобрения – например с флуоресцентно оцветяване, което буквално свети в тъмнината на дълбоката вода и примамва рибите. Те идват по-скоро от любопитство, но впоследствие при хищниците заговаря инстинктът и те се нахвърлят на мнимата жертва.

            Дали ще се заложи на оловна или на волфрамова мормишка е въпрос на конкретно решение, но и в двата случая куката трябва да е с перфектно заточване. При интензивен риболов се налага честа проверка на състоянието й, а когато се забележи притъпяване, да се подменя своевременно. Впрочем, още със забождането на хирономуса може да си проличи дали куката е перфектно остра или има някои отклонения.