„ЧИЧО“ МИТКО

Разказ от Валери АНГЕЛОВ

Седим с „чичо“ Митко на сянка под чадъра в кафенето срещу ловното дружество и „бистрим политиката“. Казвам му „чичо“ не защото е толкова възрастен, а защото по-младите служителки в община Долна Митрополия го наричат така уважително. Димитър Александров е стара номенклатура и някогашен кмет на общината. Бил е председател на ловното дружество около двадесетина години. Всички материални активи, като сградата на дружеството, земите и други са негова заслуга. Под ръководството му са изградени вили, хижи, заслони, волиери и чешми в почти всички дружини, част от които по-късно, за съжаление, вандалски бяха съсипани. В по-далечното минало е бил изявен спортист.

Преди години се бяхме запътили с него на някакво съвещание и ето ти насреща един мой близък – Тошко Богатия от Бацова махала:

-Ти Доктора от къде го познаваш? – пита ме Богатия.

-За кой доктор ми говориш? – не мога да включа.

-Как за кой, за този, дето е с теб – продължава той.

Много добре знам, че „чичо“ Митко няма нищо общо с лекарската професия, но се оказа, че още като ученик в средното училище се изявява във футбола. Така виртуозно владеел топката, както хирург – скалпела, че неговите съученици му закачили прякора „Доктора“. Неслучайно внукът, който носи първата буква от името му, играе в най-добрия футболен тим на страната в момента. За този прякор, като изключим съучениците му, малко хора знаят. Освен това е и отличен плувец. В младежките си години няколко пъти участва в преплуването на река Дунав.

Пием кафе, наблюдаваме оперативната обстановка пред дружеството и си припомняме разни истории от миналото. Така от дума на дума става въпрос за плуването:

-Някога островът край село Байкал беше част от ловностопанския район на дружината – започна той. – Единствената връзка с него бе лодката на бай Паси. Изпитан в битките с природата, корав българин. Гостоприемен домакин. Душа човек. Когато ловувахме там или посрещахме гости, винаги разчитахме на него.

Беше на връх Нова година. На острова ударихме две стотина килограмови прасета. След обяд се разрази буря. В първия курс на лодката бяхме трима ловци, бай Паси и двете прасета. Бай Паси запали мотора и лодката потегли. Вълните веднага я поеха и започнаха да я люшкат като перце. Заваля едър дъжд и скоро премина в суграшица. Лодкарят ни предупреди да не мърдаме от местата си. Чак сега се усетихме, че не трябваше да тръгваме въобще от острова. Вече беше късно. Оставаше само напред. Дългогодишният опит и високият професионализъм на бай Паси крепяха лодката на ръба на потъването. Всички бяхме уплашени, а колегата срещу мен направо се паникьоса: „Митко, ти знаеш ли, че аз не мога да плувам“ – успях да различа думите му в бушуващата буря.

Тогава още нямахме модерни ловни екипи (не, че щеше да помогне в случая). Облечени кой с ватенка, кой с шуба, обути с гумени ботуши, бяхме мокри до кости. Потънеше ли лодката, потъвахме и ние. Спасение нямаше. Наведох се бавно към него и го успокоих: „Аз много добре мога да плувам, но в сегашната ситуация това е без всякакво значение.“ С голямо хладнокръвие бай Паси успя да акостира лодката на пристанището. Беше невъзможно да се върне за останалите на острова.

-И какво стана с тях? – не се сдържах.

-Останаха да посрещат Новата година в една барака там.

Така си хортуваме с „чичо“ Митко тихо, кротко, а понякога и напоително.