Философът-писател Дончо Цончев: ОБИЧАЙ, ЗА ДА ТЕ ОБИЧАТ!

Чавдар Ангелов

На 27 юли се навършват 90 години от рождението на философа-писател Дончо Цончев.

С този класик на българ­ското писмено изкуство се познаваме твърде отдавна. Такъв факт не е някаква особена привилегия. Той означава, че сме прилично остарели. Тези над 44 го­дини чисто приятелство са може би най-голямата сила в човешките ни отношения, преминали и закалени в много житейски битки, об­ругавания, но и надежди.

Нека уважаемите читатели не забравят, че пет годи­ни /от всичките 125/ с него сме били един почтен и сговорен екип, ръководил списание „Лов и риболов” и създадения в началото на 1991 г. вестник „Наслука”.

В литературното си твор­чество е изказвал неведнъж специалното си отношение към ловната тематика. В немалка част от авторските му изяви тя е водеща, нала­гаща се и с даровитото перо на писателя. Като занима­ние

ловът е част от неговата същност

– и личностна, и творческа. Едни от най-хубавите му произведения са плод на тази му благородна страст и отдаденост.

Където и да се видим – се­дейки, стоейки или крачей­ки, Дончо винаги отваряше дума за лова. „Така съм си създаден”- говореше той ся­каш на себе си.

А майка му, лека и пръст, споделяше: „Все таквизи си търси – като него”. Това, разбира се, е доста относително обяс­нение, „таквизи като него” обикновено са най-добрите му приятели.

Ловното другарство в него си бълбукаше непрес­танно – и в писателската му общност, и в новоханската дружина /където беше един от най-желаните гости/ и къде ли още не. Навсякъде му викаха бате Дончо с най-брилянтните нюанси на об­ръщението. И това е така, защото в него

бликаха спонтанно и неподправено най-висшите добродетели на ловната душа.

„Пушката, моливът и об­щуването с хората” това му е житейският девиз. Това му е философията.

Имаше и друг девиз: „Обичай, за да те обичат!”. Ето от тук идват отношения­та му с човешката същност.

Бяхме на ловния терен през един прекрасен есенен ден. Природата започваше да унива, но някак много бав­но. Изведнъж на десетина метра от околната пустош отнякъде изскочи една гор­ска красавица – прекрасна сърна – истинска хубавица.

Ние бяхме нащрек, но така и не можахме да разберем откъде се появи това при­казно животно /дяволът или ангелът го изпрати/. Може би ловният ни инстинкт ис­каше да ни разиграе някакъв лош номер? Но ние някак си тихомълком се разбрахме. Дончо ме погледна в очите и ме запита: „Нали няма да стреляме по тази хубостни­ца?” Аз му отвърнах: ”Това ще бъде голям грях”. После бързо и леко се измъкнахме от мълчаливата гора…

На другия ден в писател­ското кафене това се раз­казваше като някакво вели­ко събитие. И чух Дончо да казва една стара послови­ца: „Обичай, за да те оби­чат!”. Тя витаеше и в моята душа. Така станахме двама.

Имаше и продължение. На съседната маса беше сед­нал поетът Дамян Дамя­нов. Чул всичко и набързо сътворил стихотворението „Сърни”, посветено, разби­ра се, на Дончо Цончев. Ако това не е световна класика, аз не знам какво друго може да бъде! Двама българи / белетристът- класик и лири­кът-класик/ да се обръщат толкова задълбочено към чудотворността на родната природа! Та и аз се обвър­зах с тях!

СЪРНИ

Дамян Дамянов

На Дончо Цончев

Целуваха се дълго и унесено

тъй както само те, сърните, могат.

За тях не съществуваха ни есен, ни

ний двамата, ни дявола, ни бога.

Целуваха се те във бездихание,

в каквото цялата земя се люшка,

с душа и с плът, и с диво състрадание

към мойта жалост и към твойта пушка.

След малко биха били вече мъртви те,

ако единствено с барут цевта бе пълна.

Но аз видях и ти видя – покърти ни

с човешка милост този порив сърнен.

От милост ли, от злоба ли, от всичко ли,

във въздуха ти гръмна с ек тревожен:

целуваха се с любов сърничките,

с любов, с каквато вече ний не можем.

Посетете нашата Фейсбук страница