Ген. Михо Михов: Ловците са по-почтени от другите общности, събрани по интереси

На 1 февруари ген. Михо Михов навърши 69 години. Членува в дружинка Сенник към ЛРС-Севлиево. Ето какво сподели пред нашия колега Мариана Мандичева:

Радвам се, че синът ми Димитър продължава това фамилно хоби, което е едно човешко изживяване сред почтени хора. Гордея се, че ловувам с дружинката в с. Сенник, моето родно село. Произхождам от семейството на ловец. Ловецът беше баща ми. Той ми повери кучето ни, което обучавах на терен. Така постепенно се доближих до атмосферата и условията на лова и поисках да стана ловец.

Човешкото и нравствено извисеното все още намирам в ловните дружинки, в дружеството и в НЛРС-СЛРБ.

За да бъда коректен, ще кажа, че ловците са по-почтени от другите общности, събрани по интереси. И в дружинките припламват искри, но духът, атмосферата и другарството все още са на плюс. Приготвянето за ловния излет, разставянето на пусиите, тишината в гората, изстрелите до тебе или далеч от тебе, напрягат състоянието на духа и физиката. Но това не е всичко за лова. Той възпитава в самодисциплина и грижа за живота на колегата до теб и останалите в дружинката.

Родовата памет живее с ценностите и възпитанието, които сме възприели от нашите предци. Правилата са да можеш да кажеш: „Прави като мен!” или с примера си да утвърждаваш името на фамилията. Тези неща се пренасят не само със спомените, но и с вещите. Радвам се, когато синът ми ловува с „Туловката” на дядо си. Моите родители бяха трудолоюбиви хора и днес аз знам, че трудът ме е реализирал професионално. Ловът е символ на задружното, на грижата за природата и на оцеляването. Защото човекът е оцелял с лова и с труда си. Човешкото е заложено именно в генезиса на природата и в общуването. Ето тук е маята, която трябва да пренесем в бъдеще при все повече глобализиращия се свят и все по-отчуждаващите се един от друг „човекоподобни“. 

Не съм този, който може да води. Или нямам такива пълномощия да наставлявам. Но във всички случаи като селянин, произлязъл от село Сенник, се възхищавам на имота на моите родители – макар и малко, създаден и оставен ми. Възхищавам се на тази генетичност, която човек намира в родното си място. Хората, с които ловувам, са чудесни. Това ми е достатъчно, тъй като човешкият живот има край. Някои не разбират, че са временни. Има три-четири състояния, като например да се нахраниш, да се напиеш и с оглед крайността на живота и крайността на някакво удоволствие винаги ме е съпътствала сентенцията: „Напусни удоволствието преди то да те е напуснало!” Затова апелирам хората да се връщат към онова, което е дошло от техния род, от техните родители – каза ген. Михов.

Човек трябва да е щастлив, когато е здрав, когато достига възрастта, в която му казват „дядо”.