ГОЛЯМА ФАМИЛИЯ ЛОВЦИ ЖИВЕЯТ В МАЛКОТО СЕЛО ВЪЛЧИН

Георги НИКОВ

Когато стана дума за лов­на дружинка, разположена на пътя между Карнобат за Шумен, ръководителят на ЛРС в град Сунгурларe Живко Трошанов беше кате­горичен: „Ще отидеш в село Вълчин, малка е, хората са скромни, умеят обаче да си организират добре излетите. Не беше трудно да открия Ахмед Ахмед, председате­ля й. Седнали край дългата маса под сайванта, в края на която има и голяма пещ, той някак неусетно се пренася към ловната тема. Даже и тук се събират често с цяла­та дружина на печено агне.

Фамилията е известна в този край с голямата си животновъдна ферма. Соб­ственик е на 200 овце и на още толкова кози. Много години Ахлед Ахмед е бил тракторист в местното зе­меделско стопанство. Сега е пенсионер, но не превива крак, все е край животните:

„На 60 години съм, ловец съм от 23 години, а предсе­дател на дружинката – от 12 години. Това е семейна традиция, мъжката част в цялата ми фамилия e дър­жала пушка в ръка. Помня дядо ми беше ловец, след него тръгна баща ми Ахмед Хюсеин, който е на 86 годи­ни, но и сега е редовен на из­летите. Не се спира, може би e най-старият ловец в този край. Брат ми също, синът и той пое по нашия път. Да прибавя и двама племенни­ка – шест души от голямата ни фамилия са организира­ни ловци. Малка дружинка сме, но всички сме много задружни. Затова и Живко Трошанов се гордее с нас. Обаче малко са ни площите, не достигат горските райони, преобладават ливадите и нивите. Основно ловуваме на пернати. Пък и доста на­маляха пъдпъдъците и гургу­лиците напоследък. Все пак това лято си удряха по някоя друга птица момчетата“.

Хубаво разказва Ахмед Ахмед и не пропуска да сподели, че всички ловци се включват най-активно в подхранването. Защото са убедени, че само по този на­чин ще съхранят животните в района. Миналия сезон са ударили две диви прасета. Има дивеч, виждат майки с приплоди, за които се гри­жат, естествено.

„Много чакали имаме, миналата година ударихме около 40, аз ги бия най-мно­го, просто знам откъде им е пътят. Четири кучета имам, повече на хищници се спус­кат. Трябва да се унищожа­ват, наясно сме, че застоят ли се из ловните полета, нищо няма да имаме в ра­йона. Разселихме миналата година 40 кеклика, пуснахме и фазани, които се виждат и трябва да ги опазваме“.

Докато си говорим, идва синът Мехти Ахмед. Млад и наперен, много амбициран по отношение на лова. Раз­бирам, че сам и със свои пари е изградил чешма в ло­вището. Навремето е имало малко кайначе, откъдето е извирала питейната вода. Намерили са майката, проко­пали са 150 метра с багер и така чешмата е построена до пътя. Демир чешма се казва, със студена и чиста вода. Че и две овце е заклал от собст­вените Мехти Ахмед, за да направят курбан и осветят хубавата придобивка.

„На 37 години съм, ловец съм от 11. Как се запалих ли? Не знам, просто това си ме влечеше от малък. Като се уволних от казармата, тръгнах с фамилното хоби. И то не за да ходиш на лов и да трепеш заради парчето месо, защото имаме го от голямото животновъдство, а заради тръпката. Няма по- хубаво развлечение от това да излизаш сред природа­та. Гледаме доста кучета, вършат добра работа, без тях накъде. Всякакъв лов ми е интересен. Всичките излети са със своя заряд – дали на диво прасе или на заек, емоциите са големи. Най-едрият глиган, паднал от мой изстрел, беше 160 кг. Беше през миналата го­дина, трофея съм си запа­зил. Баща ми обаче преди години срещна най-големия глиган – 220 кг. Аз имам да го гоня още.“ Разделихме се с двамата Ахмед – баща и син като приятели. Разказаха ми интересни неща от своя живот и обща страст. Те ще са отдадени и занапред на лова, в това не се съмнявам.