ЛРД-Голямо Белово – Спазването на девиза води до успехи

Костадин БУЮКЛИЕВ

На втората събота от но­ември Христо Цоклинов от ловната дружина в с. Голямо Белово към ЛРС-Септемри, показва майсторски изстре­ли с „Меркел“– 12-и калибър. 140 кг глиган се появява в невероятен гъсталак. За миг спира и обработва за по-мал­ко от секунда с ноздрите си ветреца, който идва срещу него. Със страхотния си слух също засича някакъв несвой­ствен шум за този район в м. „Чернорешки четал“. Ловецът само е прикладвал, но гли­ганът отскача встрани, за да потъне в сивата студена пе­лена на мъглата. Христо оба­че го изпреварва и дублира. Дивечът подкача и със сетни сили се връща в мъглата. Ловецът зарежда оръжието си и предпазливо се отпра­вя към скрилия се звяр. Той обаче не е там. Не се вижда и кръв. Да, но Христо ловува с 16-ия си вече ловен билет и разбира и от най-малките дивечови следи. Внимателно разгъва храсталака и бавно върви след дирята. Готов е да се опази от ранения звяр, ако го нападне. За цели 5 мин. изминава 30 м и вижда глигана, който е обърнат към него, но силите му са го на­пуснали. Лежи в локва кръв. 65-годишният ловец анали­зира всичко, изважда брене­кетата от второто зареждане и се обажда на Иван Кехайов – ненадминат ловен стратег и председател на дружината. След това вика от съседния пост и 83-годишния ловец Кирил Пелев, който е обучил всичките ловци в дружината и без неговото разположение не започва ловният излет. А това става винаги, защото той не го пропуска и е неумо­рим.

„Казах на дядо Киро, че се случи всичко онова, за което той ме посъветва, преди да тръгне към своя пост. Мяс­тото, на което ме остави, се оказа най-важното за точна стрелба. Освен това той ми показа, както и стана, точно мястото, на което ще се поя­ви дива свиня или стадо. Но до тази констатация стигна преди гонката, когато про­верихме няколко хранилки с фураж, заредени предишния ден, в които нямаше и грам останал, всичко беше из­ядено. Като бай Киро беше и баща ми Лазар, Бог да го прости! От дете ме водеше в планината. Запознаваше ме с животните и природата. Помагах му в подхранването, носех и по няколко килограма фураж, но за ловните изле­ти само ми разказваше. Не ми позволяваше дори и да пипна двуцевката му, но ме насърчаваше в грижите ми за гончетата. Когато взех ловен билет и аз, той ме посвети в лова. А при него тънкости колкото щеш. Запознах се с дивеча и как постоянно тряб­ва да се грижа за него. После, когато почнах да имам слуки при лова на диви свине, ме хвалеше, но тези похвали бяха по-малко спрямо похва­лите при отстрела на хищни­ци, чийто брой е само малко по-голям от отстреляните диви прасета. Случвало се е и да презаредя и да отстре­лям повече от две диви сви­не, но никога майки. Още на първия излет отстрелях пър­вия си глиган. Нашите кучета го подгониха право към пуси­ята ми. Сърцето ми щеше да изскочи. Кучешкият лай ми се струваше като най-хубавата песен, която съм слушал. Чу­вах счупване на сухи клони. С пушката станахме едно цяло. Все по-силно звучеше съве­тът на баща ми: „При прицел­ването винаги гледай мушка­та, която очертава линията, по която ще мине бренекето и ще порази тази част от ди­веча, към която е насочено.“ Спазих съветите и на татко, и на набора му бай Киро. По професия съм музикант, но съм бил и спортист. Отлични професии са, но планината е всичко. А със здраве зареж­дат и грижите към дивеча и природата. Рядко правя про­пуски, но не се оправдавам със слаб патрон, гъсталак, мъгли и какво ли не още. При­знавам си грешките и затова имам уважение от колегите в дружината. Девизът ни е: „Уважение, честност, дисци­плина и грижи.“ Но има още неща, които спазваме. Та за­това се радваме и на добра слука.