ЛЮБОВТА КЪМ ПРИРОДАТА Е ПРИТЕГАТЕЛНАТА СИЛА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЛОВЕЦ

Айкут Бехич

В началото на третото хилядолетие от новата ера, когато всяко пеленаче разполага с техника да прочита сигналите на синоптиците и да реагира,  единствено в България някой не успява да разчете думите на метеоролозите. Изненадите са факт. Цялата държава е в една такава изненада,  сякаш не в България,  а в Етиопия ще вали и ще прехвърча сякаш досега сме били на тропическа ширина, а не умерена географска…..Но не така е при ловците. При тях думата “замръзна ми нафтата” са парафи от вицове, изразите „нямам зимни гуми или облекло“ се възприемат с насмешка. Когато навън никой не може да си подаде даже  и носа, ловците използват тези мъжки времена да излязат в дебнене на гъски, патици или хищници- “няма нищо по-хубаво от лошото време” е израз изцяло от ловци за ловци. В тези сурови дни задругата на ловците не се възползва само от правото си на лов, а активно изпълнява своите морални задължения към майката природа. В студените снежни дни, когато снегът и ледът под него не позволяват на дивеча да стигне до стръкчето замръзнала трева или облечената изцяло в лед вейка на дръвче, то идва моментът на така нареченото зимно подхранване на дивеча. В съвременния свят са познати доста случаи на цели стада от северни елени /Русия/ умрели поради липса на храна или на стотици степни кози-сайга в Централна Азия. Това е немислимо в нашата страна,  любовта към природата е притегателната сила за българския ловец към гората, а не самото убийство на дивеча. Верен на това си увлечение, истинският ловец цели на първо място запазване на популацията на дивеча в своята мера. Повсеместна практика е изграждането на хранилки, дивечови ниви, солища и пр. Но истинската загриженост към природата се проявява в месеците, изпълнени с минусови градуси на термометрите. Запасите, грижовно скътани в някой хамбар или в сайвант близо до ловното поле, са още един атестат за загрижеността на ловците за прелестната ни природа. В полето най-уязвими са яребиците и зайците, тъй като тези животни запазват своето местообитание и не го напускат току-така. Затова в полските дружинки зърнените култури са част от съхраняемия запас, отреден за дивеча. Често при разпръскването на зърнени култури те се оставят на няколко места в съответното местообитание. Старите ловци казват, че яребицата има три любими места за денуване и ако още от лятото или есента се вдигнат ятата и се проследят поетапно къде кацат след всяко следващо вдигане на ятото, то на третия път ще се върнат на изходната позиция, от която са вдигнати…Знаейки това, храната е редно да бъде оставяна и на трите знайни места на съответното ято. При зайците това не е така и затова храната за тях във вид на люцерна или друг вид фураж  е добре да се поставя на вървищата им на границата от трънливите места към полето,  където биха търсили храна. При подхранването на дивия заек може да се използват и местата, където по-рано са поставени блокове каменна сол и тези места са посещаеми вече от дългоушковците. „Колкото по-навреме се открие храната от дивеча, толкова по-добре – твърди Октай Нуман – човек с фабрика за преработка на зърнени и технически култури, страстен ловец и щедър дарител за дивеча.  – Целта е подхранване на дивеча, а не напразно похабяване на провизиите, няма как да си доволен,  че си подхранил дивеча, ако не си сигурен, че животните са консумирали, иначе си е труд хвърлен на вятъра.“

В ловните дружинки с преобладаващ полски терен ловците освен зърнени култури подхвърлят около и над зрънцата и слама, която да разбъркват кокошевите птици с цел инстинктът им за разравяне и ровене да не изчезне. В горските масиви зимното подхранване също е много важна част за запазването на дивечовото богатство. В дебелите преспи храната е абсолютно недостижима и тук на помощ пак са българските ловци. Царевицата, балите с люцерна, фуражът и буците сол са често пренасяни на ръка, защото снежните пъртини не могат да се преодолеят даже с мощните джипове. Ертан Ибрям от с. Заимчево твърди, че още от  късна есен пренасят храната в близост до местата, където ще се осъществи подхранването в ледените дни, защото когато техниката не достига до тези места, човешкият марш е несломим и пренасянето на предварително пренесената и заключена в барака храна не изморява ловците….Тубичка вино и парче луканка след такава дейност доставят удоволствие и удовлетворение, завършва Ертан. 

В горските масиви на Източна Стара планина в подхранването на дивеча сериозна пионерска дейност извършват и  младите ловци от с. Планиница. Освен че дивечовите им ниви са най-много и добре поддържани, а калищата и солищата им са безчет, то тези ловци зимно време правят и друго. Въоръжени с лопати обхождат почти всички черни пътища на ловната си мера, там където джиповете спират поради навявания, идва ред на лопатите и ръчният труд. Целта на занятието е дивеч излязъл на горски път да го използва вместо да навлезе в дълбока пряспа и да стане жертва на приходящите от Котелския Балкан вълци.

„Зимното подхранване е много благородна кауза и дейност, ние сме истински пазители на природата – твърди председателят на дружинката Йълмаз Ахмет /Акбаш/- Не сме ползватели само на дивечовият запас,  въпреки че е изключително държавна собственост ние на собствени разноски полагаме този труд, не щадим машините си и времето си, за да оцелее през зимата дивечът, няма копито или зурла, която да разрови ледената земя, затова ние сме и бърза помощ и гражданска защита за дивеча“ – завършва опитният ловец.