ATN
uperposmobile3

Лазар Добрич ловувал на бизони в прериите

“ На изпроводяк българинът подарил коня си на бедния индианец Златния орел и го разплакал.“ – Любо Николов

Лазар Иванов Добрич (1881-1970 г.)

Основоположникът на модерния български цирк Лазар Добрич е роден на 26 юни 1881 г. в с. Бариево (сега Равно поле), Елинпелинско.

В средата на 20-и век, когато е на върха на славата си, името му е известно не само у нас, но и далеч извън пределите на България. Извоюва си световна популярност със своя оригиналния номер „Трапецът на смъртта“, с който е удивлявал зрителите на всички континенти.

През 1933 г. създава цирк „Роял-Добрич“. Циркът е одържавен през 1948 г. и променя името си на „Родина“, но Лазар Добрич остава негов директор до 1956 г. Впоследствие е главен режисьор в дирекция „Български циркове“ до 1961 г. През 1950 г. получава Димитровска награда, удостоен е и със званието „Народен артист“. На първия международен цирков фестивал във Варшава през 1956 г. става единственият българин, носител на почетното звание „Сеньор на цирковото изкуство“.

Дълги години Лазар Добрич е бил запален ловец и риболовец. Подобно на друг знаменит български атлет и свой съвременник – Дан Колов, Лазар Добрич също прекарва известно време в Америка, където покрай другото се занимава професионално и с лов.

Предлагам ви част от неговите приключения, разказани от първо лице в книгата на Петко Тихолов „С пушка и въдица“.

Автобиографичната книга на Лазар Добрич „Смъртният скок“

В Америка често ходих на лов. През пролетта на 1909 година останах без ангажимент, но не ми се връщаше в Европа. Бях в Линкълн, столицата на щата Небраска. Градът е построен на двата бряга на реката Саит Грин. Преминавайки по един от мостовете на реката, на грамаден стълб видях афиш. Обявяваше се конкурс по езда, по стрелба и по хвърляне на ласо за предстоящ лов на бизони. Търсеха се ласохвъргачи, гоначи (трайбери) и колари. Веднага реших да се явя на състезанието, което се състоя в Денвър, главен град на щата Колорадо, построен на две хиляди метра над морското равнище в подножието на Скалистите планини.

Явиха се повече от 200 състезатели. От трайберите се изискваше да имат пушка и кон. Американските ловци бяха екипирани добре, а аз отидох с кадифени панталони, червена блуза, широкопола шапка, бинокъл и 100 патрона. Водех и един сив кон.

Като ездач изглеждах смешен пред другите кандидати, прекарали повечето от живота си на коне. Трябваше да се стреля на петдесет метра разстояние върху дървен кръг с диаметър 20 сантиметра. Вдигнах пушката над главата си и я обърнах нагоре със спусъка.

Цирковият артист изпълнява прескок над 5 коня в Берлин, 1912 г.
Снимка: Държавна агенция „Архиви“

До петдесетия изстрел пропуснах само два

– рекордно постижение на конкурса. Насъбралите се около нас възторжено ме аплодираха. Американците останаха удивени, че от петдесет изстрела улучих четиридесет и осем. Най-добрият американец удари успешно тридесет и осем пъти. За точната ми стрелба един стар ловец от щата Тексас ме прие в групата си.

Предстоеше ни труден и опасен лов. Условията бяха: делба на удареното и хванатото. В нашата група беше и един индианец, който нямаше пари. Наричаше се Голд Игъл – Златният Орел. Аз му услужих с 20 долара. Водачът каза, че ще ми ги върне още при първата продажба на кожи и месо от убитите и заловени бизони.

Когато тръгнахме на юг към прерията, валеше силен дъжд, който шибаше моя непромокаем шинел. Планините бяха покрити с мъгла. Ласохвъргачите и трайберите бяхме на коне. Придружаваха ни десет коли с със здрави и силни коне. Пътувахме няколко дни. Тъй като не бях навикнал да яздя кон, седалището ми се обели. Едвам стоях на коня. Докато ми преминат болките, пътувах в колите, покрити с брезент.

Яздехме по широко поле. Слънцето грееше ярко. Изведнъж някой радостно извика: „Бизони, бизони!“. Всички се повдигнаха на стремената и с възклицания потвърдиха неговите думи. Аз гледах на юг, но не забелязах никакви бизони. Водачът заповяда веднага да се разделим на групички –

пет гонача да съпровождат един ласохвъргач

Забраниха ни да стреляме по бизоните. Нашето задължение беше да викаме и да стреляме във въздуха, за да ги плашим. Предупредиха ни също да се пазим да не попаднем сред тях.

Докато водачът даваше своите разпореждания, видях грамадно стадо бизони навели надолу глави, водени на север от техните бикове.

Бях замаян от вълнение. Бизоните наближаваха. Аз виках и гърмях заедно с другите гоначи. Десетина изплашени животни се разпръснаха на разни страни. Ние ги подгонихме. Ласохвъргачът метна ласото върху шията на един бизон, който се задуши от стягането на въжето и падна. Човекът скочи от коня, извади малък нож и го заби във врата на животното. После отвърза ласото и светкавично яхна коня.

В това време ние гонехме останалите бизони, които се стремяха да стигнат стадото. Ласохвъргачът впримчи с въжето още един бизон. След близо двучасова усилена гонитба той улови още четири.

Вечерта запалихме буен огън. Около него се събрахме всички ловци. Одрахме кожите на бизоните, изкопахме широка дупка, отрязахме два едри бута и ги сложихме върху жарта. Върху бутовете поставихме друга жар, а отгоре хвърлихме пръст. Беше 9 часа вечерта. Налягахме около огньовете да си починем. Към 11 часа извадихме бутовете, нарязахме ги и започнахме да вечеряме. Месото беше много вкусно.

При втората ни среща с бизоните направихме същото, но за нещастие един от гоначите попадна между бизоните и бе премазан заедно с коня. От тях останаха само голи кости.

Американска пощенска картичка от началото на 20-и век, посветена на бизонския лов
Снимка: historycollection.com

В продължение на месец и половина срещнахме три стада бизони. Колите бяха пълни с кожи и месо, насолено в бурета. След дълги усилия стигнахме до една железопътна гара по линията Сен Луи – Сан Франциско. Там разпродадохме кожите и месото. На мен се паднаха 78 долара. Любопитството ми от лова на бизони беше напълно задоволено и аз казах на водача, че не се чувствам добре и желая да напусна групата, като му посочих мой заместник, който открих в една кръчма.

Заявих му, че не съм професионален ловец, а цирков артист

Показах му и фотографии.

Всички ловци наскачаха и ме заобиколиха с любопитство. Едни започнаха да се смеят, а други да ме тупат по раменете. Вечерта изпихме не само припечелените от лова 78 долара, но и още толкова. Златният Орел се напи и започна да буйства. Нахвърли се върху мен, като крещеше, че ние, белите, напиваме червенокожите, за да ги унищожаваме. Другите ловци го хванаха, вързаха го и почнаха да му се подиграват. Стана ми мъчно. Развързах го и му подарих коня си. Той се разчувства и започна да плаче.

Така завърши моя лов на бизони.

Посетете нашата Фейсбук страница

Zarimex_page_1
zarimex_upperpos_mob